Марко праща коня си на момини двори
Марко кове коня у заграда.
Сам го кове, сам копито държи.
Опаш меша със бели коиле[1]
и му тура седло севделиа,
и му тура узда гюргелена, 5
грива ниже тоа ситен бисер.
Кон Маркоте тиом говореше:
- Вала, Марко, да мой чорбаджио.
Що ме, Марко, толко верно раниш,
зоб ме зобиш белиа ченица, 10
вода поиш вино троогодско?
Дали, Марко, че ме препродаваш,
или, Марко, далек че ме пратиш?
А Марко му тиом отговара:
- Таком Бога, моя добра коню, 15
ни те раним да те препродавам,
ни те раним тавра да си чиним,
нел те раним далек да те пратим,
далек, далек, преко Цръно море.
Че те пратим на момини двори. 20
Кога тръгнеш през полье широко,
сложи опаш до цръната земня.
Ка да минеш през гора зелена -
дигни опаш спроти видро небо,
дигни глава спроти облаците. 25
Кога ойдеш на момини двори -
чукни, тропни на белите порти.
Че излезне гледана девойкя -
тебе че е дуня[2] стогодкина,
мене че е свилена кошуля. 30
И конь го е верно послушало -
що му казал - се така направи.
(Баба Йова Младенова, с. Мало Бучино)
