Дете Дукатинче и Коруна Делия
Породила стара бабетина,
породила девет мили сина -
с иглу шила, та ги облачила,
с ноге била, та ги е ранила.
Изранила девет мили сина,
порастоше девет мили сина,
па отоше они у печалбу.
Спечалиле девет куле благо,
пай дойдоше баби девет сина.
Заженила стара бабетина,
заженила девет мили сина,
що е юнак, на сватбу позвало,
сал не позва Коруну Делию.
Разлюти се, Бог да го убие,
та погуби девет мили сина,
стару майкю под кон изгазило,
а невесте робе закарало,
закарало у Будима града,
и отнело девет куле благо,
девет куле се жълти жълтици.
Пай се качи стара бабетина,
укачи се у високу йелу.
Седела е девет годин дена,
девет годин очи не помила,
девет годин главу не оплела,
девет годин узде не стурила,
коньите ги сами не давала.
Ка наступи десета година,
породила стара бабетина,
породила това мужко дете.
Ка га роди, на ноге рипнуло,
пай говори своем стари мати:
- Леле, мале, леле, стара мале,
я изведи братньоваго коня
и изнеси братньово оружйе,
че да идем бракя да си тражим.
Извела е братньова му коня,
изнела е братньово оружйе
и изнела братньова топузина,
топузина, деведесе ока.
Па беседи ньему стара майкя:
- Седи, синко, йоще немолитвен,
немолитвен и йоще некърстен.
- Немам, мале, време да се маем!
Уянуло своя добра коня,
па отиде под Будима града,
под Будима, на реке Ситнице,
тамо найде до девет невесте,
църну вуну белу да си праве.
- Помози Бог, до девет невесте!
Защо миете тия църну вуну
и плетете тия чорапчета?
А оне му потио говоре:
- Тако т' Бога, Дете Дукадинче,
ние смо си чуле и разбрале,
дека имамо младо деверче,
плетемо му дребна чорапчета.
А оно им потио говоре:
- Тако т' Бога, до девет невесте,
дека седи Коруна Делия ?
А оне му потио говоре:
- Тако т' Бога, Дете Дукадинче,
Коруна е яко силън юнак,
нема на що ножье да кървави,
а то не ли с ньега да се биеш!
Пай говори Дете Дукадинче:
- Кажете ми Корунини двори.
А оне му потио говоре:
- Коруни су двори личовити,
на двори су порте от железо,
дзъдове им с кърви умазани,
е девоячке руке изподпрени,
със юначке главе издзъдани -
Коруна е юнак над юнаци,
оно има плочу мермерницу,
он ю дидза тамън до пояси -
Ка ю узе Дете Дукадинче,
он ю върльи у бела Дунава.
Невесте се чудом зачудиле,
зачудиле - страхом застрашиле.
Пай отиде Корунини двори,
далек иде и Коруна ока:
- Излаз, излаз, Коруно Делийо,
я излезни, Бог да те убие!
Я Коруна на двори га нема,
на двори е ньему стара майкя.
Дете с чижму порте побутнуло
обе порте у двор улетеле -
поарало Корунини двори,
изнело е девет куле благо,
стару майкю под кон е сгазило,
мужко дете под нож е турило.
Па беседи Дете Дукадинче:
- Тако т' Бога, будимски кметове,
с'а ми дойде майчино купанье,
че да идем у горе зелене,
тамо има два студна кладенца,
тамо да се малко поокупем;
тражи ли ме Коруна Делия,
нека дойде у горе зелене.
Де отиде Дете Дукадинче,
отишло е у горе зелене,
тъгай се е Дете окупало,
окупало и па й посисало,
пай е легло малко да поспава.
Ете иде Коруна Делия,
далек иде, Дете подокуе:
- Диг се, диг се, Дете Дукадинче,
диг се, диг се, да би се не дигло!
Защо мене двори да поараш?
Ала Дете това и не чуе.
На Дете е коняк провищало:
- Диг се, диг се, Дете Дукадинче,
диг се, диг се, да би се не дигло -
ти че гинеш, коня че изтравиш.
Али Дете и това не чуе.
Пружил си е коняк свою главу,
та довану Дете за пелене,
тъгай се е Дете събудило,
та уяну своя добра коня,
пай говори Дете Дукадинче;
- Върляй, Корун, и я че да върлям!
Върлило е Дете Дукадинче,
върлило е своя топузина,
та удари Коруну Делию -
девет аршин га уземи накарало.
Па отиде у Будима града,
узело е девет куле благо,
опущило девет миле снае,
отнело е девет куле благо
и отведе девет миле снае.
Све снае му чорапци дадоше,
све снае му руку залибише,
све снае му полу залибише.
Па говори Дете Дукадинче:
- Я идете, мое миле снае,
я идете на свои дворове
и кажете що с мене видосте.
Отоше си девет миле снае,
отоше си при бащу и майкю
и казаше ко су вуну прале
и къко су чорапчета плеле,
и къко ги девер избавило
от злога Коруну Делию.
