Лютица Богдан и Ойрадин паша
Седнал Богдан тоя зъл Лютица,
да вечеря господска вечера;
сам вечеря, сам глава повива,
самичък се под мустак подсмива.
Попита го неговата мама:
- Ой те сине, Лютице Богдане,
що вечеряш и с глава си киваш,
и що ми се под мустак подсмиваш?
Дал се смееш майце на старости,
или ти е гостба неугодна,
или ти е виното несладко?
Отговаря Лютица Богдана:
- Ой те тебе, стара моя майко,
га ме питаш, право да ти кажа:
знаеш, мале, помниш, стара майко,
а га беше първото размирно,
та помина Ойрадин войвода,
с три синджире робе поробени:
първи синджир - млади мъжетници,
втори синджир - руси ми девойки,
трети синджир - се млади момчета.
Излязохме робе да гледаме,
сестра Мана на врата седеше;
че замина Ойрадин войвода,
че я хвати за десна ръчица
и я метна на кон на сапати.
Аз бех, мамо, момче още малко,
домиля ми много за сестра ми,
налютих се като сяко дете,
па си грабнах сабя дамаскиня,
та полетях глава да му зема,
глава зема, сестра да отнема.
А шо била жена, чудно нящо,
що миляла за мъжката страна!
Сестра Мана десница насочи,
не ми даде глава да му зема,
увлече я Ойрадин войвода.
Оттогава доста са години,
аз не видох Ойрадин войвода
и не знаях нищо за сестра си,
ни ти чувах Ойрадин войвода.
Сега дойде пак размирно време,
пак се чува Ойрадин войвода
и се канил Ойрадин войвода:
"Аз ще ида шуря си да хвана,
ще да хвана шуря си Богдана,
аз ще него роб да го пороби,
с кобилица вода да ми носи,
с магарица дърва да ми кара."
Дочула го Века самодива,
моя мила сестра-посестрима,
та па ми е хабер допратила,
да не чакам Ойрадин да дойде,
аз да ида сам да го намеря.
Аз извадих коня Шарколия,
та отидох в Сараевска земя,
да си търся Ойрадин войвода.
Кога стигнах на тоз бели Дунав,
там намерих триста ратайкини,
ратайкини, негови робини,
на бял Дунав бели платна белят,
бели платна, черни да ги правят.
Отговарят триста ратайкини:
"Ой те тебе, незнайна гидия,
не минавай тихи бял Дунава,
недей ходи в Сараевска земя,
ще те хвати Ойрадин войвода,
ще те хвати, жив ще те одере!"
Та попитах триста ратайкини:
"Ой ви вазе, до триста робини,
а де стои Ойрадин войвода,
а да стои, много юнак ли е?
Що юнашство има да е сторил?
Плен да плени, секи келеш може,
плен да плени, пожар да пожари!"
Отговарят триста ратайкини:
"Стой, не думай такивата думи!
Ний сме синца негови робини,
юнак ти е Ойрадин войвода,
няма други по-юнак от него.
Видиш тоя бял мраморен камък,
дето белим сички ний на него,
га го земе Ойрадин войвода,
та го фърга до трийсет аршина,
па го земе и си го наместя."
Аз отседнах коня Шарколия,
наведох се, обзех мрамор камък,
па го хвърлих петдесет аршина,
и го върнах, та па го наместих,
качих коня, та Дунав прецапах
и отидох малко по-нагоре
и намерих Ойрадину дворе,
та почуках на чемшир капия.
Чуках, виках - никой не излезе,
на лютих се, капия прескочих;
нападаха деветдесет глави
от юнаци на коле побити.
Сестра Мана тогава излезе:
"Добре дошел, Лютица Богдане!
Пусни коня, изляз на чардаци,
да те служа вино медовина,
да нагостя моя малък братец,
че отколе не съм го виждала!"
Аз си пуснах коня Шарколия,
че излязох горе на чардаци,
радва ми се моя сестра Мана,
гощава ме сито до пресито
и ме пои вино медовина,
и ме пои, доде ме опои:
турали ми крака у тумруци,
на ръце ми - тежки белезници,
свързала ме с тенки ибришими.
Кога дойде Ойрадин войвода,
хвали му се мила сестра Мана:
"Ой те тебе, Ойрадин войвода!
Ти се каниш Богдана да търсиш,
а той ти е сам на крака дошел -
я си стани, Ойрадин войвода,
да погубиш Лютица Богдана,
ей го долу у тъмни зандани,
крака му са в тумруци забити,
на ръце му - тежки белезници,
на снага му - тенки ибришими."
Ей че дойде Ойрадин войвода,
понечи се глава да ми земе,
аз го чувам, не мога да стана,
така бе ме сестра опоила.
Щом замахна Ойрадин на мене,
аз се сепна, та на крака скоча,
изпокъсам тенки ибришими,
па замахна с тежки белезници
и го пухна по бръсната глава.
Ником падна Ойрадин войвода,
на гърди му със колена скочих -
моли ми се Ойрадин войвода:
"Богом, брате, Лютица Богдане!
Не люти се ти, брате, на мене,
сестра ти е тебе даваджийка,
етери добре, с нея потъкми се,
а на мене недей, не кайдисвай,
немой, брате, мене да погубиш,
остави ме по света да ходя,
да приказвам твоето юнашство!"
"Га са молиш, нека да ти бъде!"
Десни крак му за курбан отрязах,
лева ръка за личба отрязах,
десно око за спомен извадих,
па го пуснах по света да ходи.
А що беше моя сестра Мана,
а що беше люта усорлица!
Затече се, спусна се връз мене
да издере и двете ми очи.
Богми, майко, не щях да я губя,
сама скочи, тя да ме погуби
със сина й малечък Богдана -
погубих ги себе да отбраня.
Помислих си - не си ги виждала,
щерка Мана и внучка Богдана,
па донесох глави да им видиш.
Това мисля, майко, и се чудя,
що е била жена зарад мъжа,
не ще да знай ни рода, ни вяра!
