Момчула войвода
Коня коит Момчула войвода,
на вечер ми коня подковуват,
Тога велит Момчулица млада:
- А стопане, Момчула войвода!
Ке те прашам, право да ми кажеш,
к вечерина коня подковуваш,
на утрина коня с'обосуват.
Отговори Момчула войвода:
- Ель ме чуеш ти, моя невесто!
Лель ме прашаш, право ке ти кажам.
К вечерина коня подковувам,
на утрина кон се обосуват;
аз си одам у Солуна града,
тамо любам Еврейка девойка.
Оттам одам у град Белограда,
си я люба Мара Белоградска,
и пак одам у Стамбула града,
любам цару Костадину сестра.
Бог да бие Момчулица млада!
Написала едно парче книга,
го допрати во Стамбула града,
на онега цара Костадина:
"Харам ти била твоята живот!
Момчула ми твоя сестра любит.
Чуй мене, цару Костадине!
Со юнашство Момчула не фащаш.
Кога одит Манастира града,
обичаят без оружье одит,
малу нещо ти си пособери
и отбери три хиляда-мина;
да си станиш рано во събота,
да си стигниш бърго во неделя,
ке си бидит в църква на закона."
Що ми рече цара Костадина:
- Кефпе едно Момчула войвода!
Та ми собра три хиляда-мина,
та си вявит таа бърза коня,
Право теглит в града Манастира,
си достигна на църква изпущанье,
си излегвит светот от църквата.
А що беше Момчула войвода!
Той си явна своя бърза коня,
па излезе от град Манастира.
На Момчула коня се затресе
и Момчула коню му велеше:
- Ой ти, коню, ой ти, добар коню!
Вака други път не си сторило.
Тога коня му се отговори:
- Бог да биет нашата стопанка,
да не сторит некоя превара.
На Момчула тогай му текнало;
ми с' опули по бели друмои;
се задале мъгли и правои,
г'обколисват люгье оружени.
И пак коня нему говореше:
- Ти, стопане, юнак и аз юнак,
качи ми се на мои рамена,
па влези ми в царева ордиа,
ако нещо пусат си немаме,
како Господ нас ке поможит.
Дупна коня како силен ветар,
ми разцепи юнак све ордиа,
ми дотърча до камни дворои;
вити порти биле затворени.
Я догледа своя мила сестра,
па йе викат, що глас той ми имат:
- Бърго, мила сестро, отвори ми,
да си земам моето оружье,
да изтепам тие копилиня!
- Ейди, брате, мои мили брате!
Бог да биет твоя жена млада!
Тая мене, кога я си спиех,
ми смолиса моя руса коса,
ми засмоли на овье диреци.
- Търгай сестро, друга ке порастит,
защо мие оба загинафме.
И сестра му яко се разлюти,
кало търгна от диреци коса,
на диреци перче останало.
Си дотърча шарен нейзин ковчег,
си извади триста лакти платно,
преку дзидье платно го префърли.
Се зафати за белото платно,
ми го търгат негоата сестра:
- Търгай, сестро, ако Бог поможит,
ак' поможит да си откиниме,
нейзе майка ке я разплачеме.
Бог да биет Момчулица млада!
Си извади ноже от пазуа
и пресече триста лакти платно;
и си падна юнак зад дворои,
снага му се тога преврушила,
ръце, нодзе, глава изкършиле.
Си достигна царе Костадине,
па седна на свилени постели,
йе говорит Момчулице младе:
- Ой невесто, Момчулице млада!
Донеси ми Момчулова руба,
на Великден коя облеквеше.
Си отвори шарени ковчедзи,
си извади свила и кадифе,
си извади самура калпака.
Кога царов на глаа го клаат,
на рамена калпак му легнало,
на калпака триста драма злато.
- Уще Мумчула що ми имаше!
Му извади Момчилои скорни.
Кога царот скорни 'и видело,
двете нодзе царот 'и пикнало
и обете нодзе 'и созеде.
Тогай царот ми се зачудило,
такоф добар юнак що загина.
Тогай викна на своите люгье:
- Фатете ъ Момчулица млада,
що предаде свойот стопана,
кренете ъ и запретайте ъ,
закопайте ъ дури до колена,
намачкайте лоя и катрана,
огън дайте от русите коси,
изгорите ваква биханиа.
Я запалие и се изгори
и се стори мъгли и правои.
Изговори Момчулова сестра:
- А честити, цару Костадине!
Опули се в мене окаена,
како брата я да си прежалам!
Гледай църни кървой от главава;
мене не йе брига за косата,
мене не йе брига от болята,
бар ни живот я не си я сакам,
тук' си тъжам мои мили брата,
що загина от недугова жена.
Си я зеде негоата сестра
цар Костадин и йе говореше:
- Право имаш, хубаво девойко!
Кой как солит, така ке си съркат,
кой как чинит, така ке си наит;
биди жива и разговори се,
друга коса, девойко, ке никнит.
Со себе си зеде лична мома,
я отнесе у своите дворье.
